Приказка за леда, слънцето, тъгата и болката

Приказка за леда, слънцето, тъгата и болката

 Имало едно време... едно момче изгубено в мечтите си, загубило смисъл в живота си, измъчван от стари грешки и терзания. Той живееше в свят на пълна тъмнина, слънцето не бе изгрявало 7 години вече.

Той имал добра душа,  винаги гледал добротата в хората , винаги вярвал в тях. Но живота му поднасяше изпитание след изпитание, той се справяше със всяко едно от тях. Ден след ден, битка след битка той започна да губи себе си и добротата си, започна да губи доверието си в хората. Закри себе си с черупка която криеше стъклената му душа. Започна да търси ДОБРОТО в хората, търсеше го ту в един, ту в друг, ту в трети но не можеше да открие и зрънце добро в никой дори и след десетки търсения той не откри своето добро.

Годините минаваха, търсенето ставаше все по усърдно, черупката все по дебела, а увереността му че ще го открие изчезваше. 

Момчето бавно обгръщаше сърцето си с лед, който ставаше все по-дебел и все по-студен. Той изгуби себе си сред многото търсения, сред многото болка която той изпита и той причини.

Губеше увереност, губеше представа за правилно и неправилно. Губеше себе си.........

Един ден той се разхождаше сред поле от плевели и тръни. В тъмнината той успя да съзре едно цвете сред тръните, то растеше гордо изправено сред бодлите на тръните и въпреки студа бе оцеляло. Стъблото му бе тъничко, а цветовете нежни и сияещи. Момчето се спря загледа се в цветото и веднага се влюби. Поиска му се да го откъсне, да го добре до бузата си и да му даде от своята топлина. 

Всеки ден момчето се връщаше на същото поле от плевели да погледа цветето как расте и как проправя своя път сред тръните. Седеше до него с часове гледаше го и му се радваше.

Един ден той реши да погали цветето... 

В момента в който той докосна нежните цветове на цветето то обгърна себе си в бодли, момчето набоде пръста си на един от бодлите, тънка струйка кръв се стече по ръката му в първият момент му идваше да откъсне цветето и да го стъпче но болката която изпита бе сладка, леко пареща и в същото време той усети как тази болка гали сърцето му. 

Той продължи да идва в полето на тръните всеки ден, докосваше цветето а то пак го бодеше, всеки път когато изпитваше тази сладка болка от бодлите на цветето, момчето усещаше че тази болка събужда чувства които той бе забравил.

Един ден при поредното си отиване до полето той докосна цветето, и се случи нещо което не се бе случвало досега вместо бодли цветето положи цвета си в дланта му, сякаш му казваше вземиме с теб, махни ме от това поле с тръни.

Момчето не се поколеба и за миг откъсна цветето и го сложи в джоба на якето си близо до сърцето си. И в този момент стана чудо... Слънцето изгря, той усещаше топлите лъчи галещи лицето му, бръкна в джоба си извади цветето и протегна ръка към слънцето за да може и цветето да почувства от топлината която чувстваше и той.

Момчето занесе цветето вкъщи, сложи го в саксия и го постави на прозореца до леглото си за да може да усеща топлината всяка сутрин когато слънцето изгряваше.

Първите няколко дни бяха като сладка, нежна мъгла обгръщаща сърцето на момчето, той усещаше как леда в сърцето му се разтапя, стари почти забравени чувства се надигаха в душата му. Всяка сутрин когато се будеше обръщаше очи към цветето и търсеше топлината и обичта му.

Един ден той погледна цветето а то бе почти увяхнало, бе обгърнало стъблото си с много ситни и остри бодли той се опитваше да погали цветовете му, а бодлите деряха ръцето му. Тази болка не беше като другата, тази не беше сладка, а напротив тя достигаше и до на скритите кътчета на душата му, Всеки път когато болката обождаше сърцето му, той искаше да извика и да побегне но глас в душата му казваше да остане и да не спира да опитва да погали цветовете му. Накрая той успя и цветето отново разпери листата си и засия. Но след няколо дни то пак повяхна, пак обгърна себе си с бодли но този път не бяха ситни и остри, а бяха по-голями и по остри. Момчето не спираше да дере ръцете си и всеки път успяваше да докосне цветовете му. Това се повтаряше рез няколко дни.

Момчето започна да се пита защо повяхва това цвете, опитваше се да направи всичко за да спре повяхването, поливаше го с вода, избираше най-хубавите и най-слънчевите места в къщата си за да постави саксията му. Галеше го, целуваше го, обичаше го но цветето въпреки всичко продължаваше да повяхва през няколко дни а бодлите му ставаха все по голями и по - остри. Не остана място по ръцете на момчето да не бе одрано, раните току  що заздравяли се отваряха отново и от тях потичаше кръв а сърцето му плачеше при всчко обождане.

Един ден момчето реши че ще върне цветето в полето с плевели и го направи. В момента в който засади цветето отново слънцето се скри, разяриха се страшни бури, дъжд брулеше лицето му, той се опита да се изправи но сякаш някаква сила го притисна към земята и го задържа на колене до цветето. Всеки път когато се опитваше да погледне цветето то скриваше цветовете си за него. 

Момчето усети мъчителна тъга.... усети как света рухва под краката му, усети стари лоши чувства да се надигат в душата му, опитваше се да се изправи но силата на любовта към цветето го притискаше все по-силно и по-силно към земята. 

Той се почувства безсилен, страх обзе разума му,  почувства се самотен така както никога през живота си. Започна да дълбае замръзналата земя с ръцете си. Колкото повече дълбаеше усщеше корените на цветето да стават все по дебели и по-дълбоки. Копаеше, а кръвта се стичаше от пръстите му, сълзите изсъхваха върху бузите му, студеният вятър жулеше лицето му.

Той копаеше, копаеше, копаеш, копаеше..................... и викаше с всичка сила.....

Зорничка. Зорничка моля те прости ми и се върни при мен на моят прозорец.

Зорничка, Зорничка - Обичам те